Слово на академик Георги Марков по повод Деня на народните будители

Историята нито е започнала с нас, нито ще свърши с нас, сиреч добре е да знаем и помним онова, което са ни оставили като духовно наследство мъдреците от предходни епохи. Това, че нашите поколения са се появили много години след тях, не е някаква лична заслуга, нито е съществено предимство, дадено ни от високите технологии. Натрупването на информация изисква осмисляне, което не става мигновено с натискане на клавиша на компютъра. Ето защо ще си позволя да напомня за видните възрожденски будители, чиито завети сме призвани да съхраним в паметта си заради собственото си възвисяване.

Васил Априлов (1789 – 1847) е под завладяващото влияние на гръкоманията до 1831 г., когато прочита книгата на руския историк Юрий Венелин „Древние и нынешние болгаре“ и неговото национално самосъзнание се изостря, за да служи за просвещаването на своя народ чрез отваряне на български училища „от европейска система“. Той основава през 1835 г. Габровското училище, прераснало по-късно в гимназията, добила името „Априловска“. Ето един завет от неговото писмовно наследство с оглед съвременното отношение към науката и образованието: „Царете, министрите, генералите и всички големци почитат и уважават учените и даскалите, защото те са, които се стараят за доброто и учението на децата им. Ако не са те, децата им ще останат неучени, невежи и непотребни да управляват народа“. Априлов се позовава на преданието за Александър Велики, който бил повече благодарен на философа Аристотел, отколкото на баща си Филип ІІ, защото, ако баща му е дал живот, то учителят го е научил как да живее и да управлява държавата.

Според Априлов невежеството задълбочава бедите на българския народ, защото гръцкото духовенство се възползва от неговите гибелни последици: „Ако българите учеха децата си и ги посвещаваха на науките, както на своя, така и на гръцкия и другите езици, тогава чадата им, като учени, можеха да станат и свещеници, и владици. Но те и да имат всеки способ да учат чедата си, всякога яко необразовани, предпочитат светското житие и така първите светски места държат всякога гърците. Тези несмислени българи често си отговарят, какво кога оставят парите си на чадата си, учените ще им слугуват и силните ще ги имат за почест. Те не гледат богатите, които бяха неучени и се случи да обеднеят, в какво жалко положение прекарват последния си живот. Така че трябва здравомислещият да предпочита учението от всяка друга работа“.

Отец Неофит Рилски (1793 – 1881) създава „разсадници на новобългарското образование“ и се изявява като учен енциклопедист, професор по черковнославянски в Богословското училище на остров Халки при Цариград. Той често осъмва в размишления над необходимостта от доближаването на науката до хората и от обща образованост на българския народ. Духовникът и учителят скромно признава, че не е „светило на науката“, но без такива първопроходци няма да има движение напред. Той преодолява предразсъдъците, бори се с преградите и чупи веригите, предавайки на своето Отечество „в наследство жажда за знание и потребност от умствено развитие“.

Неофит също изобличава вредите от невежеството като причина за множество нещастия: „За благоденствието на един новосъбуден народ нищо друго не е потребно от просвещение и съгласие, но за жалост у нашия народ рядко се намерват тия две добродетели. Невежеството се цери с образование! Кои са средствата за образованието на народа ни? Училищата!“. А те според него са „по-потребни и по-необходими и от черквите, защото богослужение може в нужда и на поляна, и в пустиня, и в къща, и на всяко друго място да се извърши“. Отецът е против заучаването наизуст, а „в разбиране на смисъла, защото и папагалите произнасят някои речи, които научават от хората, но нищо не разбират от тях“. Игуменът на Рилския манастир вече не признава килийните училища като изживели времето си: „По-напред да се напечатат на нашия език потребните за учение книги, че тогава Вехтия и Новия завет“.

Един друг Неофит, но Бозвели, или Хилендарски (1783 – 1848), се бори за Българска независима църква и умира заточен, или по-точно затворен, на Света гора, без да види тържеството на справедливото дело. Неговите книжовни трудове са посветени на училищната педагогика. Той не се отчайва, че трудно намира последователи сред заможните сънародници, които гледат да трупат богатства и да оставят „тлъсто наследство“ на децата си: „Всички трябва да помагат. Този, който предава своето Отечество, е предател, но по-велик предател е този, който не работи в негова полза. И млади, които не желаят наука, и стари, които не спомагат народната просвета, са предатели. Този, който не иска да носи това позорно име, нека работи в полза на своя народ. Да склони народа към просвета и пожертвование!“.

Неофит Бозвели е загрижен за младите българи, които са „бъдещи граждани“ и трябва да заместят достойно по-възрастното поколение: „За това са нужни науките за нас да бъдем способни и да се препоръчаме по-добре. Добрият и способният ще бъде всякога приет, а невежият и никаквият – презрян и прогонен. Не пропущайте време, о, златно време ваше, което никога не ще се за вас върне, не пропущайте за вам залудо да преминува, но гледайте, защо сте, и размишлявайте за щастието си!“. Най-добрите нравствени качества са „чистата съвест, твърдата вяра и добрата надежда“: „Те са три сестри добродетели. Първата е огледало на душата, Втората е стена неразрушима, зад която потулени, бихме се опазили от всяка стрела, насочена срещу нас. Третата ни сърцето със сладко упование храни“.

Бозвели изтъква, че науката не трябва „да гони само цел развитие на ума, а трябва да спомага за облагородяването на сърцето“: „Науката е благо душевно и вечно – благо, чрез което и временните добрини най-лесно може да намери човек“. Една от причините, поради която хората избягват науката, „е силният труд, който се изисква за усвояването й“: „На оногова се вижда науката тежка, който не е усърден към нея. А който е усърден към нея, не му е тежко, но твърде леко и охотно му се иска да учи. Нашият дух в нея такава приятност, такава сладост намерва, както телесните чувства в добровкусните ястия и питиета“. Съветите на възрожденеца важат и за нас: „За науката е нужно търпение, външна тишина и добро разположение на духа – вътрешна тишина“. Когато човек се занимава с наука, той трябва „да не се вълнува от никаква страст, да не е жалостен, да не трепери от страх и при това да е здрав“. За да се извлече „всичката полза от четенето, четецът трябва да не граби, но полекичка и със строго разсъждение да върви напред“.

През 1842 г. Константин Фотинов (1790 – 1858) издава първото българско списание „Любословие“, за да превъзмогне „окаяното положение на своя народ чрез просвещението, като единствено средство за повдигането му“: „Болгари, благочестиви и православни, докога ще спавате на той дълбок сън без учения же и в неведения?“. Умственото, нравственото и материалното въздигане на българите според видния възрожденец е възможно: „Най-първо просвещение и добро познание на един народ человечески са училищата и четенето на много различни книги, които могат да просветят вашия ум и разум, да познаете първо сами себе си и от сами себе си да познаете Всесоздателя Бога с неговото создание и после да наставите вашата челяд на един живот светъл и славен и вашето име да оставите славно и безсмъртно на този свят!“.

В епохата на всеядната глобализация обществото ни е болно с разрушена имунна система и трябва да бъде излекувано от преклонението пред „Златния телец“. Корпорациите са против нациите, защото те им пречат с границите на националните държави. За тях свръхпечалбата е над всичко, а техните богати фондации твърдят, че „за човека Отечеството е там, където се живее добре“. Следователно са необходими не родолюбци, а „граждани на света“ с пълни стомаси, но празни глави. Някогашната идеологическа цензура е заместена от финансова, а събитийната история умишлено се измества от „микроисторията“ – всекидневната история.

Материалното обаче не трябва да убива духовното! Нужни са нови народни будители, които да съхраняват и проповядват духовните ценности сред отрудените хора. Разбира се, трябва да се внимава и да се улови мигът кога и как сме необходими, защото понякога за удобство човекът и дори народът си затварят очите и се правят, че спят. Не е възможно да събудиш буден човек, така че тогава се налага „да свирим тревога“ някому да не се прави на заспал, защото се губи безценно и невъзвратимо време.

Преди 105 години целият български народ се втурва „като на сватба“ да освобождава „поробените братя отвъд Странджа, Родопите и Рила“. Българите от далечна Америка бързат да се включат в осъществяването на Националния идеал и се страхуват само да не закъснеят и да не свърши войната, преди да достигнат бойното поле. Според едно международно социологическо изследване едва 25 на сто от българските младежи са готови да защитят Отечеството с оръжие в ръка! Подобно е положението и в другите държави от Европейския съюз, но това не е никаква утеха. Явно „нещо куца“ не само в образованието, но и във възпитанието на „интернет поколението“, за което сме виновни преди всичко ние от по-възрастното поколение. Преди 1989 г. България бе съветски сателит, но тогава ние слушахме „Битълсите“, а днес сме в НАТО, но на Студентския празник друсат кючеци и чалгазацията на обществото се шири от чалготеките до политиката, защото „прост народ по-лесно се мами и управлява“.

Българската академия на науките е вкоренена във Възраждането, развивала се е при Царството и Народната република, за да просъществува и в днешната Република. Тя е основният научен и експертен, но и духовен център в Отечеството и има за дълг да опази националната идентичност и да съхрани културно-историческото наследство на българите. Защото ние първо сме българи, а после европейци.  Това, че сме „добри българи“, не означава, че сме „лоши европейци“. Едното не противоречи на другото, а и те се допълват, защото няма „изобщо европейци“, нито „Съединени европейски щати“!

Някои се оправдават, че „времената са други“. Така е, нека будителите бъдат съвременни и различни от възрожденските примери, но върховната цел е същата – един просветен и единен във всеобщата си кауза народ, който да пребъде чрез Ново духовно възраждане! Потокът на времето не може да отмие националната памет, в която са изсечени като в гранит имената на нашите будители, а без тях нямаше да ни има като народ със собствено име, лик и история. И нека не забравяме, че този светъл празник е обявен за всенароден през 1922 г. тъкмо след националното крушение в Първата световна война. Неосъществяването на националното обединение намира своето спасение в другата му форма – духовното единение на българите.

      Честит общобългарски празник на народните будители!

      Да живее Българската академия на науките!

      Да живее България!