Академично слово на чл.-кор. Мирослав Дачев от Събранието на академиците и член-кореспондентите на БАН (САЧК) , представено на тържествено събрание за 24 май
На 24 май числото в календара и измерението на подвига се пресичат неумолимо. Ражда се празникът. Неговият ореол хвърля сакрални отблясъци върху силуетите на всички онези, които го изпълват със смисъл – от равноапостолните Кирил и Методий и първите им ученици до хилядите техни следовници през вековете. Ако силуетите, лишени от ореола на културната памет, потънат в тъмнина и забрава, ако словото на първоучителите не отеква гордо у нас и заглъхне, значи сме изгубени като народ: завещаното слово е благодатен огън. Също като онзи, който получаваме на Велика събота преди Пасха.
В нашата история духовните водачи винаги са имали сетива за най-голямата опасност – загубата на идентичност. Сочели са не само нея, но и спасителния път. Тази опасност идва с обезценяването на културно-историческата значимост на езика; идва в миговете на притъпена чувствителност към онези промени в неговата употреба, които го принизяват и обезличават. Така пулсират нашите отношения с езика още от времето на създаването на българската книжовност. И днес, когато празникът повелява да застанем лице в лице с българския език, ние сме отново в капана на до болка познатата фигура от Еклисиаст, че има време за всичко под слънцето: време за гордост, но и време за размисъл и тревога. Днешният празничен ден просто за пореден път – и това е неумолимата условност на календара – ни изправя пред огледалото на културната памет. И макар да ни се иска в него да виждаме само искрата на гордостта, зад живака на езиковото огледало са стаени размисли и тревоги за съдбата на словото.
Гордостта от езика, за нас българите, се оглежда в делото на светите братя по много начини. Един от най-важните е способността ни да отговорим на въпроса, отекващ повече от хилядолетие: „Кой ви е създал буквите или превел книгите?“. Подобна способност пробужда народностното самочувствие: да можеш да отговориш, означава не само да си горд с писмото и с преведените книги, но да си изградил идентичност чрез езика и формите на книжовното му наследство. Тази реторика, блестящо подхваната от Черноризец Храбър в полемичната му творба „За буквите“, става неразделна част от българската история. Оттогава до днес тази реторика полага светите братя и техните ученици като основа на българската културна памет. А на нас, следовниците, възлага задачата да бъдем хранилище на тази памет през вековете.
Пълният текст вижте ТУК
