Академично слово на доц. д.н. Ана Стойкова от Института за литература на БАН, изнесено по време на Тържественото събрание в Академията по случай Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
Култът към светците е специфична черта на християнската религия. В представите на вярващите мъчениците за Христовата вяра и божиите угодници живеят в Небесното царство и са посредници между Бога и хората. Със способността да осъществяват контакт с него и да измолват милост и подкрепа те осигуряват престиж и авторитет не само на Църквата, но и на града и страната, където са почитани. Висшата закрила и небесното им покровителство се превръщат в мощно идеологическо оръжие на средновековната държава – както във вътрешната, така и във външната ѝ политика.
Поради своя уникален характер култът към Кирил и Методий е един от най-експлоатираните в идеологическо отношение. Светите братя са свързани исторически и с двата световни християнски центъра на Средновековието – Рим и Константинопол. Те са византийски мисионери, приети и подкрепени от папата, посветили последните десетилетия от живота си на присъединяването на славянските народи към християнския свят и на създаването на славянски книги и богослужение. Дейността им протича в земите на Моравия и Панония, но продължителите ѝ намират подкрепа и развитие в България. Резултатите от делото им се разпространяват – пряко или чрез посредничество – на големи територии в Централна и Източна Европа. Паметта им е тачена и на Изток, и на Запад – както заради мисионерско-просветната им дейност, така и заради прехвърления от тях духовен мост между двете части на християнския свят.
Началото на тяхното църковно почитане не е документирано. Фрагментарните източници, които дават косвени сведения за тяхната канонизация, позволяват да се предположи, че култът към Кирил е оформен още в Моравия, а култът на Методий изглежда е официално признат едва след пристигането на учениците му в България (през 886 г.). В тази най-ранна епоха е възникнала по-голямата част от текстовете, които са им посветени – жития, похвални слова и служби.
Няма съмнение, че канонизацията им се извършва в средата на техните ученици и най-близки сътрудници, които са свидетели на мисионерския и просветителския им подвиг и са близко свързани с тях. Забележително е обаче, че техният (общ) култ се утвърждава в България, след като намира подкрепа у владетеля и сред висшите църковни среди. Причините за готовността на княз Борис-Михаил да приеме учениците на Кирил и Методий и да им предостави широко поле за дейност и всестранна помощ са многократно дискутирани и изяснени. По това време, след осигуряването на българска църковна автономия (870 г.), усилията на българския владетел са насочени към търсене на средство за окончателно излизане от византийската политическа и духовна сфера на влияние. Кирило-Методиевите ученици, които търсят в България убежище, му предоставят желаното средство – създаденият от Кирил и Методий в Моравия старобългарски книжовен език. Част от политическата идеология на цар-Симеонова България, културата на славянски (старобългарски) език трябва да притежава същите достойнства като своя византийски образец и да подпомага процесите на консолидация и централизация. За осъществяване на амбициите на Симеон в съперничеството с Империята важна роля играе създаването на културния модел, в който намира място и Кирило-Методиевият култ. Светостта на Солунските братя се реализира в сферата на мисионерството, на апостолския подвиг, така че придава сакрална стойност и на създадените от тях букви и книги. Кирило-Методиевото дело поставя късно покръстените славяни (и българи) в равноправно положение сред останалите християнски народи и осигурява на България културна независимост, основана на дадени от Бога писмена.
Кирил и Методий са първите славянски светци в старобългарския празничен календар. Паметта им е отбелязана още в най-ранните запазени евангелски месецослови. В Асеманиевото евангелие (от втората половина на Х или началото на ХІ в.) под 14 февруари, деня на Кириловото Успение, се чете: „Памет на нашия отец Кирил Философ“, а под 6 април, деня на Успението на Методий – Памет на Успението на преподобния наш отец Методий, архиепископ на Горна Морава, брат на преподобния Кирил Философ“. Подобни календарни бележки се намират и в Савината книга (от Х–ХІ в.), както и в руските Остромирово (от 1056–1057 г.) и Архангелско (от 1092 г.) евангелие, които са копия на български ръкописи. Без съмнение, от тази епоха произхожда и тропарът от Триода: „С похвали да се увенчае Кирил Философ, който заедно с брата си Методий доведе новоизбраното множество при Господа чрез славянския език“. Запазени са и множество литературни произведения, които са предназначени за обслужване на култа – служби, жития, похвални слова. Със сигурност може да се твърди, че още преди края на ІХ в. са възникнали анонимните Пространни жития на Кирил и Методий и Проложно (кратко) житие на Кирил и Методий, Служба за Кирил с два канона (един от Климент Охридски, а другият – анонимен), Служба за Методий с два канона (единият от Климент, другият – от Константин Преславски). Авторството на тези творби е доказателство за усилията, които учениците и последователите на Солунските братя полагат за пропагандирането и утвърждаването на техния култ в България. Няма съмнение, че те разчитат на подкрепата на владетеля – първо Борис, след него Симеон – за налагането на църковното почитане на своите учители. Може дори да се предположи, че именно държавата стимулира утвърждаването му. Кирил и Методий са почитани като равноапостоли, чиято дейност има сакрален характер. И двамата са божи избраници, следващи в редицата духовни водачи и учители на човечеството, мотив, подчертан още в Пространните им жития. Така светостта на тяхното дело, чийто приемник и продължител е България, поставя страната под тяхното небесно покровителство и придава на култа им политическо значение. Почитането им афишира автономността на идеологическите изяви на централната власт и съдейства за укрепването на българския политически и църковен авторитет.
Същевременно култът към Кирил и Методий има „наднационални“, общославянски черти. Те се схващат като пратеници на Бога при „славянския род“, на който да предадат евангелското слово и да го приобщят, макар и по-късно от другите племена, към семейството на християнските народи. Апостолският характер на Кирило-Методиевата мисия, обърната към всички славяни, придава общославянското звучене на литературните творби от тази ранна епоха. Към възторга и радостта от присъединяването им към християнството се прибавя и въодушевлението от възможността, която им дават Първоучителите – да познаят Бога на своя роден език. Този патос е характерен не само за свързаните с култа към Кирил и Методий текстове; това е доминантата на епохата, която намира отражение във всички ранни литературни творби от края на IX – началото на Х в. Тази универсалност на култа – едновременно български и общославянски, е негова характерна черта в ранната старобългарска епоха.
След падането на българските земи под византийска власт са унищожени средищата на самостоятелен църковен живот. Автокефалната Българската църква е наследена от Охридската архиепископия (след 1019 г.), чийто пръв архиепископ е българин, но след него престола заемат само гръцки духовни лица. Тяхната политика обаче е насочена към отстояване на нейната независимост от Константинополската патриаршия и като част от реализацията на тази политика те продължават традицията за почитане на Кирил и Методий, както и на техните ученици, като на свети мъже, основоположници на архиепископията.
За това няма запазени писмени паметници от най-ранния период, но важно свидетелство се открива в стенописите на църквата „Св. София“ в Охрид, една от седемте съборни църкви, построени от княз Борис през IX в. Нейната живопис датира от средата ХІ в. и там се намират най-старите известни изображения на славянските просветители. На южната стена са нарисувани Кирил и Климент Охридски, а до тях има още едно, силно повредено изображение, което според изследователите би могло да се идентифицира с Методий.
Същевременно в условията на чуждо владичество в литературата се засилват патриотичните и месианистичните тенденции. Представата за Кирил и Методий в нея също търпи изменение – от „славянски просветители“ те постепенно са се превърнали в „учители на българския народ“. Несъмнено по това време светите братя вече са станали важна част от идентичността на българите.
Забележителен пример за идейната трансформация на култа е Солунската легенда от края на ХІІ – началото на ХІІІ в. Тя е уникален разказ, воден от името на Кирил Философ, за неговото предопределение по Божия поръка да покръсти и просвети българите като най-правоверен народ на земята. В кратката творба няма почти нито един верен исторически факт, но именно като фикция тя разкрива в пълна степен стремежа на българите да се самоутвърдят като божии избраници и единствени и преки наследници на Кирило-Методиевото дело.
Така в периода ХІ–ХІІ в. се извършва процесът на „българизация“ на култа към Кирил и Методий. Трансформацията му от общославянски в български намира отражение и в изображенията на св. Кирил и Методий в църквата в с. Курбиново (дн. Македония, 1191 г.), където в надписите те са наречени „учители на българите“.
След създаването на Второто българско царство със столица Търново българските владетели полагат огромни усилия за укрепването на новата държавност. В тази дейност съществено място заема създаването на нови, търновски култове, които трябва да изградят авторитета на новата столица, град без историческо минало. Това са св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска-Търновска, св. Иларион Мъгленски, св. Филотея, св. Йоан Поливотски, св. Михаил Воин и др., чиито мощи са пренесени там. Съществено място в легитимирането на новата държава и нейните политически претенции обаче заема приемствеността с Първото българско царство. Наред с издигането на новите търновски култове Асеневци продължават да тачат Кирил и Методий, но идейната основа на тяхната църковната прослава е вече преосмислена с оглед на новите приоритети на страната в една коренно различна обществено-политическа обстановка.
Новата идеологическа функция на култа към Първоучителите се подчертава от включването на техните имена в един важен държавен документ – така наречения Синодик на цар Борил (1207–1218), официалния акт от свикания в Търново през 1211 г. събор против богомилската ерес. В поредицата славословия, утвърждаващи важните за българската държава и народ лица, се казва: „На Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род … вечна памет! На Методий, неговия брат, архиепископ на Панонска Морава, който също много се потруди за славянските книги, вечна памет!“. В славословието към Кирил и Методий се подчертава, че те са просветили българите, и това, както и характерът на възникналите през този период кратки жития за тях, известни като Успение Кирилово и Успение Методиево, е свидетелство, че в началото на ХІІІ в. е вече утвърдена новата интерпретация на култа им по българските земи, представяща ги като свързани изключително с българския народ и език. Същевременно подчертаването на българския характер на култа е в съответствие със стремежа на официалните църковни и държавни власти към създаване на собствен, търновски светителски календар.
Както съхранените книжовни паметници показват обаче, в следващите десетилетия църковното почитане на Кирил и Методий престава да бъде сред най-важните идеологически стълбове на царството. Обществено-политическите условия на Балканите се променят силно през ХІІІ в. Българските царе успяват в кратък срок не само да възвърнат всички територии от времето на Първото българско царство, но и да ги разширят значително. В 1235 г. е възстановена Българската патриаршия, която легитимира Търново като православен духовен център на Балканите. Същевременно, още в началото на столетието – след падането на Константинопол в 1204 г. и установаването на Латинската империя, България се оказва най-могъщата политическа сила на Балканите. В своите политически цели Асеневци са надхвърлили идеята от края на ХІІ – началото на ХІІІ в. за възстановяване на царството и вече претендират за наследството на Империята и за правото на българските царе върху властта над българи и гърци. В тази ситуация не е странен фактът, че църковното почитане на Кирил и Методий започва постепенно да губи своя интензитет, което се отразява в ограничения брой известни днес преписи от ХІІІ в. на обслужващите култа им творби. На фона на значителното множество запазени български литургични ръкописи от това време прави впечатление, че в тях липсват житията на Първоучителите.
Разбира се, променените обществено-политически условия не могат да бъдат единствена причина за това. Не е без значение обстоятелството, че в България няма посветен на Кирил и Методий храм, нито се съхраняват техни мощи, които биха станали обект на поклонение и център на разпространение и поддържане на култа. Второто българско царство концентрира духовната си енергия към столичния град, който, в духа на византийската императорска идеология, олицетворява целия авторитет на държавата, а неговата мощ и слава се крепят върху авторитета на небесните му покровители – преди всичко онези, които почиват там. В този исторически контекст Кирил и Методий изглежда губят постепенно своето първостепепнно значение в държавната идеология и отстъпват място на собствено търновските светци.
Тази тенденция намира продължение в творчеството на Патриарх Евтимий от втората половина на ХІV в., който пише за търновските светци нови творби, но сред тях няма за Солунските братя. Върху творческите предпочитания на Патриарх Евтимий обаче оказват влияние и други фактори, преди всичко налагането на исихазма в българската църква през ХІV в. Реализацията на исихастката святост налага представата за монашеско уединение и аскетически подвиг. Основните агиографски герои не само у Евтимий, но и у следовниците на Търновската книжовна школа плътно следват исихасткия модел на мистическо-аскетическото богопознание. Кирил и Методий не могат да се вместят в категорията на светците аскети и отшелници, а дългата и утвърдена агиографска традиция на тяхното почитане не позволява култът им да бъде трансформиран според актуалните идеологически изисквания. През следващите няколко столетия, в условията на османска власт и липса на централизирано направляван книжовен живот, не се създават нови произведения за тях, а преписи на житията и службите им се намират по-рядко в богослужебните книги. В календарите към книгите обаче редовно продължава да се среща паметта на Константин-Кирил наред с някои от търновските светци – свидетелство, че поменът за свети Кирил все пак никога никога не изчезва напълно.
Култът към Първоучителите става актуален отново през Възраждането. След История славянобългарска на Паисий те заемат водещо място в аргументацията на българските възрожденци в стремежа им да намерят достойно място за българите сред останалите европейски народи, да събудят у тях национално съзнание и патриотизъм, да пропагандират правото им на църковна независимост. Кирило-Методиевото дело се припомня, за да подкрепи новите идейно-политически задачи на епохата. Както седем века по-рано, и сега, също в условията на чужда политическа власт, култът към Кирил и Методий се превръща в част от българската национална идентификация. Постепенно, само за няколко десетилетия почитта към Първоучителите излиза тясната църковно-религиозна сфера и техният празник става общобългарски, обвързан, и до днес, преди всичко с българската просвета, наука и култура.
доц. д.н. Ана Стойкова
Институт за литература – БАН
